като синя мъгла преди здрач, 
потаила в сърцето си раната, 
аз в пространството чувам, че плачеш. 
Нека слънцето грейне отново 
и духне вятър приятен и свеж, 
нека обич облее те в огън 
и дъхът ти да секне в копнеж. 
Няма смисъл, помни, няма смисъл
да очакваш живот от смъртта. 
Щом веднъж е изчезнало нещо, 
то не ще се завърне в света. 
И за туй в мен кръвта не пулсира, 
аз те гледам с очи вцепенени, 
само синя мъгла ме повива 
и залепва, залепва по мене. 
Как на тъмния връх под луната 
духа вятърът твойта пола, 
как държиш ти цветя във ръката

и до теб как стои самота...