Разкъса ризата животът ми,

размаха своя зъл камшик

и изплющя със него грохотно,

звукът му сля се с моя вик...

А там прекръстваха се щрихи,

стари с нови, като мелези,

в кръвта изтичаща се тихо,

умираха и раждаха се белези...

Понасях ударите му покорно

и стисках зъбите до пръсване,

но пътя следвах неуморно,

вървях към новото възкръсване...

Последен удар - рукна дъжд,

превръщаше кръвта във спомени,

завръщали се неведнъж,

преследвйки мечти оголени...

И... гръм! Небето промълви,

чувах шепота му във водата:

- Така е, винаги боли,

няма лесен път мечтата...

И в локвата превил колЕне,

забил юмруци във калта,

мечтата ми растeше в мене,

в очакване на новата зора!...

               *         *         *